Споделено...

Тук споделяме.
Споделяме истории на някой като теб - забързан, успяващ, мечтаещ, търсещ.
Говорим откритото - кога и как да бъдеш себе си - навреме!

Вижте повече
Новини
18 09
Кампанията ни е отличена на ФАРА 2016
Историята на Севдана

Зрънце надежда

Севдана

Майка „Не навреме“ или за моята борба за бебе

Никога не съм си и помисляла да отлагам майчинството за по-късни години.

Напротив - още на 22-годишна възраст вече съвсем осъзнато исках да имам деца. Но не се получи. Не защото не исках, не заради кариера или продължаващо образование, не заради провален брак, не и затова, че късно срещнах подходящия Мъж. А защото и двете ми маточни тръби се оказаха запушени, което ме обрече на дългогодишно ходене по мъките.

Биологичният ми часовник зацъка преди 15 години с мечтата за бебе.

Последва първа прекратена връзка. „Рано ми е все още за такива сериозни неща“, каза тогавашният ми приятел и се оттегли.

3 години по-късно и вече омъжена, се опитвах да забременея. Първи месец, втори месец, година, втора, трета, четвърта …- всеки месец плахи надежди и пълно разочарование. Влудяващо подмятане на близки и приятели: не се притеснявай, ще стане, когато му дойде времето.

Шокът дойде през 2007 година, когато се оказа, че и двете ми маточни тръби са непроходими и изобщо не мога да забременея по естествен път, а при лапароскопия в една столична болница без мое знание и съгласие прекъснаха с ток и двете тръби с цел да увеличат шансовете ми при ин витро и да предотвратят евентуална извънматочна бременност. В реанимацията се събудих с така наречения „двустранен истмичен стоп“, за което и досега се съмнявам за лекарска грешка. Казват, че сблъсъкът с проблема „безплодие“ или сближава, или разделя една двойка.

Бракът ми не можа да издържи на изпитанията и се разпадна. Доколко стерилитетът и моята фикс идея за дете повлияха негативно - е друг въпрос. Междувременно съдбата ме срещна с Радина Велчева и фондация „Искам бебе“. Именно благодарение на психологическата програма на фондацията успях да приема стерилитета си, да погледна дълбоко навътре в себе си, да осмисля фактите и целия си живот. Да спра да се тормозя с въпроса „Защо? Защо на мен?“. И макар и с цената на един развод и много скъсани нерви, да продължа нататък.

В края на 2011 г. направих първото ин витро, независимо от липсата на постоянен партньор до мен в този момент и с ясното съзнание, че детето може и да няма баща. Заветните две чертички на теста, сълзи от радост, тупкащо сърчице седмица по-късно, безмерно щастие и…..малко по-късно загуба на бременността.

Убедих се, че когато Господ затваря една врата, в същото време отваря друга. 6 месеца по-късно срещнах човека, с когото сме заедно в момента, един до друг в добро и лошо, в радост и щастие, започнахме нашата обща борба за дете, всъщност за деца, защото и двамата искаме повече от едно дете.

Зад гърба си вече имаме 3 неуспешни ин витро опита. Радвахме се на две бременности и плакахме, когато ги загубихме в 6-7 гестационна седмица. След всеки спонтанен аборт правехме нови и нови изследвания - генетични, имунологични, хормонални, ДНК-тестове, вирусологии, нови цветни снимки, биопсии и какво ли още не, на фона на които постоянното пътуване за прегледи и изследвания до София бе най-малкият проблем. Но целеустремени и готови на всичко се подлагахме на съответните процедури. В крайна сметка никакъв съществен проблем не се установи нито при мен, нито при приятеля ми.

Проблем се откри едва при генетичен анализ на последния аборт, когато ембриончето се оказа с генетичен дефект. В масовия случай подобни аномалии се дължат на лошо качество на яйцеклетките, които с всяка изминала година стават все по-негодни. След четвъртото ин витро нашият доктор ми каза „Време е да спреш и да помислиш за друг вариант“. Защото на 37 години серия идентични спонтанни аборти в ранен етап могат да се обяснят единствено с негодни яйцеклетки.

Затова с д-р Стаменов се разбрахме да направим един последен опит със собствени яйцеклетки. И ето – сега имаме едно замразено ембрионче, което е нашата голяма надежда.

Разбира се, боли ме, че закъснявам с майчинството, макар и не по мое желание. Изгубих 4-5 ценни години докато изобщо тръгна да търся причините защо не става бебето.

Дълго време човек не може да проумее какво и най-вече защо му се случва това. Самоунищожава се в търсене на отговори, вместо да се изправи и да продължи напред. Още 5 години минаха в ин витро процедури. След толкова перипети, съпътствани с много мъка и сълзи, вече спрях да се питам „Защо на нас“, а се опитвам да гледам към следващата крачка, която може да се направи.

Замислям се и за тези ходове, които е трябвало да направя, но съм закъсняла. В нашия случай спасителният вариант щеше да бъде да замразя яйцеклетки докато съм по-млада, за да разполагам с по-качествени тогава, когато ще са ми нужни. Но през 2007 г., когато бях на 30 години и тепърва тръгвах по този път, нямах никаква представа, че с всяка изминала година качеството на яйцеклетките се влошава, а оттам намалява и вероятността за бебе. Научих го по трудния начин от личен опит след 4 инвитро процедури и 3 спонтанни аборта. Сега се обвинявам, че не съм се възползвала от съществуващите технологии за спиране на биологичния часовник чрез замразяване на яйцеклетки, но вече е твърде късно за подобна крачка.

Ако го бях направила навреме, сега шансовете ни щяха да са по-големи. Какво ще стане - не зная, мога само да се надявам и да се опитвам да приема това, което не мога да променя.

« Обратно

Споделeте тази страница: