Споделено...

Тук споделяме.
Споделяме истории на някой като теб - забързан, успяващ, мечтаещ, търсещ.
Говорим откритото - кога и как да бъдеш себе си - навреме!

Вижте повече
Новини
18 09
Кампанията ни е отличена на ФАРА 2016
Историята на Вероника

Пътят до Михаил

Вероника

Началото е някъде много назад – когато бях сигурна, че искам да имам син. Не че не обичам момиченцата, но трудно си представям да връзвам панделки и да скубя коси, да купувам чорапогащници всеки ден и да отговарям на момичешки въпроси. Друго си е мъжката приказка.

2009-та. С мъжа ми вече от доста време бяхме заедно, работата ни свързваше и, може да се каже, обсебваше всичкото ни време - пътувахме, отсядахме по квартири, ядяхме надве-натри, щракахме с пръсти, времето си вървеше... Нo не бяхме говорили за родителство.
Той има дъщеря от предишен брак и за него нещата стояха по друг начин. Но аз безумно много обичам децата, както се казва – отгледала съм на половината свят наследниците, а свое нямам... и започнах да усещам липсата на малък човек до себе си - имах нужда от него. Особено, след като на няколко пъти бях наречена „ялова” от майки, които не знаеха какво точно се случва с мен.


Ето защо поговорихме с мъжа ми за желанието да стана мама - той знаеше, че ще ме направи още по-щастлива, и аз отидох на гинеколог. Беше на случаен принцип (живеехме във Варна, не познавах лекарите) и не помня името на жената, но ú благодаря, защото ме попита от колко време правим опити. Шест месеца - казах аз - и последвалият отговор ме смрази.
- Тук вече можем да говорим за стерилитет !!!

Препоръча ми какво следва да се направи – едно от нещата беше цветна снимка. Тя показа, че имам леко срастване в лявата тръба. Посетих едно светило в областта на репродуктивната медицина, но то ме отряза, че на моите години няма да прави лапароскопия, както искам, а съм за ин витро.
Излязох разплакана, прибрах се вкъщи, мъжът ми ме успокои и решихме да се поинтересуваме от клиника по репродуктивна медицина.
Така открихме друга клиника. Когато там не стана, бях готова да се откажа. Но мои братовчедки не ми позволиха.

Свързах се с д-р Стаменов. На 16.04.2012. бях за първи път в кабинета му, а го виждах за втори. Назначи ми дата за лапароскопия. На 23.05.2012. тръбата, както каза той, „вече е в историята”. Скоро след това, след стимулация, направихме трансфер. Д-р Стаменов беше доволен как се повлиявам, почти беше сигурен в успеха. Но майка ми почина два дни след „историческата” тръба и аз не издържах. Това беше в краят на август.

Решението зa зaмрaзявaне дойде спонтaнно, след кaто бяхме обсъждaли вaриaнти с д-р Стaменов.
През октомври извадихме и замразихме две яйцеклетки.
През ноември повторихме упражнението. През декември не успях да ида в болницата. През януари, на път за гарата, леко се сблъскахме с една преспа и също не стигнах до София.
На 01.03.2013 той каза, че нямаме нищо за вадене и аз бях толкова шокирана, че той и сега може да ми напомни реплика, от която още ме е срам. В крайна сметка решихме да направим трансфер. Обсъждахме и други варианти, защото се движех на ръба на изчерпване на яйчниковия резерв. Решихме този път да опитаме с размразяване, оплождане, трансфер и ако не се получи...

На 14.03.2013. мъжът ми беше в болницата, за да даде материал, с който щяха да оплодят моите яйцеклетки, след като ги размразят, а на мен да ми се обадят кога да съм готова за трансфер.

На 19.03.2013. се случи това, след което дойде чакането. Две седмици! За жени като мен това си е цяла вечност. Този път, обаче, се бях зарекла да не го мисля много и изключвайки първите пет дни на покой след трансфера, които прекарах при любими приятели в София, до теста ми беше все едно – стане – стане, не стане – не стане.
Д-р Стаменов ми беше препоръчал режим, който аз спазвах доста стриктно. Спомням си, че каза: „за да не скучаеш, можеш да правиш обикновените неща вкъщи”, но аз предпочитах да скучая.

В деня на теста извадих пластмасовата лентичка и доста дълго се взирах в нея. Така ме свари мъжът ми, който заключи, че колкото и да го гледам, каквото е станало – станало е – действай!

Действах. На първата секунда двете чертички се появиха – по-ясно очертани, успоредни линии едва ли бях виждала. Размахах теста, а мъжът ми каза да го държа хоризонтално, за да не изчезнат. Веселяк!
Написах един изключително развълнуван СМС на д-р Стаменов, но забравих да си напиша името. Телефонът веднага иззвъня и уточнихме кой кой е.

Последваха прегледи, трепети, спокойна бременност, раждане в болница „Надежда”, заедно с първия за годината сняг на едно малко човече, което проплака с нещо като „Не!” и аз си казах – леле, това дете не ме иска!

Когато се прибрахме у дома, първия месец не можех да повярвам, че това мърдащо вързопче е моят син, че аз съм неговата майка.

Този малък вързоп днес не спира да ме вика, да ме търси, да ме имитира, да танцува с мен, да е мой.

Този малък Човек преобърна нашия свят, стана смисъл на живота ни, стана водач на чувствата ни, стана надежда за идните ни дни.

Днес той е почти двегодишен - спокоен, усмихнат, общителен и лъчезарен младеж, който всеки ден ни кара да сме сигурни, че когато обичаме, получаваме обич.

« Обратно

Споделeте тази страница: